Г-н Велчев, анонсирайки годишния доклад за работата на прокуратурата за 2010 г. обявихте, че оправдателните присъди, издадени от съда, са под 4 %. Това, освен че е сертификат за добра работа на прокуратурата, категорично опровергава твърденията, че „съдът оправдава престъпниците“.
Можете ...
Г-н Велчев, анонсирайки годишния доклад за работата на прокуратурата за 2010 г. обявихте, че оправдателните присъди, издадени от съда, са под 4 %. Това, освен че е сертификат за добра работа на прокуратурата, категорично опровергава твърденията, че „съдът оправдава престъпниците“.
Можете ли обаче да дадете такава статистика само за т. нар. знакови, обществено значими дела, дали там числата не са обратни – например под 4 % осъдителни присъди?
Действително оправдателните присъди у нас са незначителен процент. Разбира се, давам си сметка, че статистиката не интересува никого, когато е обективна. Другото е по-любопитно за медиите – избираме си три „обществено значими“ дела, по които има оправдателни присъди и правим генералния извод, че всички дела се губят от обвинението. Статистиката обаче има смисъл, когато не е манипулирана и се отнася до цялостната дейност на прокуратурата, а не до някакъв кръг дела, избран по неясен принцип. Друг е въпросът, че винаги е имало и ще има дела, по които обвинението не успява да докаже тезата си. Такива дела има във всяка държава. Техният брой е по-голям по сложните от фактическа и правна гледна точка производства и това е неизбежно. Няма никаква драма, ако едно дело завърши с оправдателна присъда, стига прокурорът да е бил убеден в правотата на обвинителната теза и да е направил всичко възможно да я защити по убедителен начин. Но нека да бъдем справедливи – няма да можете да се сетите и за много влезли в сила оправдателни присъди по т.нар. знакови дела просто защото никак не са много.
Добре тогава, на какво се дължи създаденото обществено мнение за провала на обществено значимите дела? Основателно ли е то?
(Всъщност какви са критериите едно дело да бъде обявено за знаково или обществено значимо – не е приумица на медиите, защото ВСС поддържа списък с такива дела, Европейската комисия също следи някакъв свой списък.)
Общественото мнение не се определя по професионални съображения, а най-често от начина, по който едно или друго дело е отразено в медиите. Надявам се и вие да бъдете обективна – медиите не се интересуват особено от делата, завършили с осъдителни присъди – тях повече ги интересуват провалите на обвинението. Известно е, че добрата новина не продава. Затова няма защо да се чудим, че у голяма част от хората се насажда впечатлението, че едва ли не всички дела се провалят. Това просто не е така. Би било жалко да не обърнем внимание, че само през миналата година са били осъдени над 45 000 лица по дела с над 95 000 пострадали. Близо сто хиляди души са получили защита от държавата през 2010 г., но те не са интересни за никого. По-важни са 2-3 оправдани лица, защото те дават „основанието“ да се говори за тотален провал. Знам, че у нас има дефицит на справедливост и никога не съм го отричал. Но, че има и излишък от непонятна омраза към институциите, също е вярно. Не може да не сте чели материали, които с някакво странно задоволство коментират провала на прокуратурата по едно или друго дело – като че ли е по-добре извършителят да си остане на свобода заради някое процесуално нарушение, стига това да даде възможност още веднаж да бъдат оплюти полицията, прокуратурата или съда. Това е модерната позиция. Дори и когато няма провал е добре да си го измислим, или от самото начало на един процес да започнем внушенията, че той ще се провали. Дано с това си отношение постепенно не създадем общество от „хейтъри“, които са обединени единствено от омразата си към държавата.
А иначе, кои дела са обществено значими, ми е трудно да отговоря – вероятно всеки си има свой критерий за това. За мен са такива и делата за имотни и телефонни измами, от които страдат хиляди хора, и делата за престъпления против околната среда, и делата за трафик на хора, и много други категории дела за прокурорската работа, по които няма никакъв особен публичен интерес.
Ако ме питате какъв е критерият, по който ВСС определя делата, които следи – не мисля, че има някакви разписани правила. По-скоро това са дела, по които или има неоправдани забавяния или голям медиен интерес.
Доколко приемате критиките, че има „поръчкови“ дела - които се образуват, без да има достатъчно доказателства или без да има престъпление, само за да се решат определени политически цели?
Общественото мнение за съда и въобще за съдебната система се гради като че ли изцяло върху изхода от тези „знакови“ дела. Но в контекста на особеното прокурорско усърдие за вкарването на някои казуси в съда, логично изглежда заключението, че прокуратурата залага на карта и своя авторитет, и авторитета на съда.
Боя се, че не разбирам добре вашата теза за усърдието. Ако едно дело е било образувано без основание и прокурорът знае това, най-нелогичното, което може да се очаква от него, е да бърза с внасянето му в съда, където това веднага ще проличи.
Наистина, няма как да гарантирам, че никъде в системата на прокуратурата няма поръчкови дела. (Почти предвкусвам някои заглавия – „Главният прокурор призна – прокуратурата е поръчкова!“) Все пак, в системата на държавното обвинение има стотици хиляди дела и проверки. Не мога да твърдя, че по нито едно от тези дела няма тенденциозност. Мога да кажа само едно – това не е институционална политика на прокуратурата. Иначе Вие сте напълно права в извода си - хората дават оценката си за съдебната власт именно по делата, засягащи политически фигури. Ако политик бъде осъден – това е гаранция, че законът е еднакъв за всички. Ако бъде оправдан, има два възможни извода – поръчково дело, внесено без доказателства или зависим съд. А най-често оправдателната присъда е просто справедлив изход от един труден процес, в който защитата е била по-успешна от обвинението. Сама знаете колко е трудно да докажеш всички обективни и субективни елементи на състава на престъплението по служба, например. И когато към тази трудност се добави и една енергична и изключително подготвена защита, понякога следват оправдателни присъди. У нас има блестящи адвокати с огромен авторитет. Фактът, че има оправдателни присъди по подобни дела, е най-доброто доказателство, че живеем в правова държава и че правилата се спазват.
Хората оценяват съдебната власт по делата срещу политически фигури, защото така им се внушава, не мислите ли? Имате ли усещането за натиск на изпълнителната власт върху съдебната – така, както констатираха в становището си Европейската асоциация на съдиите и специалният пратеник на ООН Габриела Кнаул?
Не знам как да определя понятието натиск. Със сигурност няма натиск върху прокуратурата като цяло освен обществения натиск за по-бързи и убедителни резултати. Не приемам за натиск десетките изявления на политици и общественици по адрес на прокуратурата. Следя ги, доколкото мога, отнасям се с уважение към всяка позиция, има неща, в които се вслушвам, но не намирам това за натиск. Не изключвам да има такъв върху отделни прокурори. Допускам, че и да го има, той не е пряк, а е по-скоро опит за някакво внушение. Такъв „натиск“ може да идва отвсякъде и далеч не само от изпълнителната власт. Странно ми е, когато възможният политически натиск се преекспонира, като напълно се забравя може би най-опасният натиск – корупционният. По някои дела може да има спорове с МВР или ДАНС, може да има нетърпение от тяхна страна за по-бърза реализация. Това е напълно нормално, защото критериите за оперативната и за процесуалната работа са различни. Различни са и отговорностите. Ние не забравяме, че основната отговорност за досъдебното производство е наша и решението в крайна сметка е наше.
Може да се замислим – натиск ли е върху съдебната власт публичното изявление на един или друг политик. Въпрос на гледна точка е, но аз не го намирам за непозволен натиск. Не мога да си представя съдия, който би променил решението си само защото един или друг политик е изразил позиция по едно дело. Нещо повече, не мога да не отбележа, че изявления за това какво трябва да прави или да не прави прокуратурата могат да бъдат прочетени всеки ден във всички медии. Това обаче не прави впечатление никому. Някак се примиряваме, че на прокуратурата всеки може да дава оценки, въпреки че тя е точно толкова част от съдебната власт, каквато е и съдът. Странен ми е този селективен прочит на конституцията – ще я уважаваме и ще я спазваме само ако това отговаря на разбиранията ни. Ако е вярно, че не бива публично да се коментира съда, защото това е натиск върху него, подобни коментари следва да бъдат еднакво неприемливи и за прокуратурата. Но и най-ревностните защитници на конституцията не са се изказали нито един път срещу публичния натиск върху държавното обвинение. Иначе се отнасям с истинско уважение към чуждите експерти и тяхното мнение за държавата ни. Понякога обаче съм леко смутен как могат да се дават категорични оценки за българската съдебна власт само след 5-6 дни, прекарани у нас. Например не приемам извода, че основната причина за забавянето на делата е дългото разследване в досъдебната фаза. Това просто не е така и то може лесно да се провери.
Как може да се провери, бихте ли посочили?
Аз наистина не бих искал да давам като пример конкретни дела, а във въпроса ви се съдържа това. Моят съвет е да си направите подобна справка – и в интернет има достатъчно данни кога са образувани делата, за които медиите най-често проявяват интерес, и на какъв етап на производството са сега.
Като член на ВСС по право, смятате ли, че съветът изпълнява своята функция да гарантира независимостта на съда? Във въпросните документи, които ви цитирах по-горе, се отправя критика към ВСС в тази насока.
Разбирам въпроса ви не просто буквално, а и в подтекста му. Функциите на ВСС са изчерпателно уредени в чл. 130 от конституцията и там такова формално задължение няма. Друг е въпросът, че ВСС трябва наистина да прави всичко, за да гарантира независимостта и на съда, и на прокуратурата. Когато ВСС отпуска пари на съдилищата и на прокуратурата, когато извършва кадровата си дейност, когато създава дисциплинарна практика, когато ни контролира, като приема или не приема докладите ни – във всичко това съветът трябва да се стреми да осигури нашата обща независимост. И той може в допълнение на формалните си конституционни функции да защитава съдебната власт от всякакви форми на публичен, не само политически натиск. Отделно от това позволете да цитирам точно въпросния доклад на ЕАС – „ВСС да подобри качеството и прозрачността на работа и да има готовност да застане пред обществеността в защита на върховенството на закона, включително и на независимостта на съдебната система като цяло и на нейните членове“. Нямам търпение някой най-сетне да помисли и за това, че прокуратурата също има нужда от подкрепа, когато е несправедливо засягана.
Според вас има ли проблем с функционирането на общ ВСС за съдии и прокурори и как трябва да се реши той?
Не мисля, че има проблем. И въпросът не е в това, че конституцията е възприела този модел и не си струва да бъдат коментирани алтернативи. Струва ми се правилно съдии и прокурори и следователи заедно да управляват съдебната власт.Това неизбежно ще кара прокурорите и следователите да се съобразяват с най-високите професионални стандарти, които във всяка демократична държава са относими към съдиите и същевременно ще предпази съдийското съсловие от затваряне вътре в себе си.
Признавате, че има реален проблем с полицейското насилие. Анализите на решенията на Съда в Страсбург сочат, че една от причините за това е неадекватното и неефективно разследване, което на практика създава безнаказаност за полицаите насилници. Има много примери за прокурорски „чадър“, включително и при случая с Кърджали, при ареста на Тенчо Попов и Николай Цонев и редица други по-малко известни дела.
Но докато такива прокурори остават безнаказани, те ще продължават по този начин – не е ли така?
Над 70 дела за полицейско насилие са образувани през миналата година. Не мога да кажа как е завършило всяко едно от тях, но цифрата никак не говори за прикриване. Още по-малко може да се говори за прикриване в случая в Кърджали, където ВКП разпореди образуването на досъдебно производство. Що се отнася до другия посочен от вас случай, той е отнесен до компетентната прокуратура и не ми е известно решението на наблюдаващия прокурор. Решенията на прокурорите и на съдиите понякога не са популярни, но са единствено възможните, ако изцяло се опират на доказателствата. Когато въпреки добросъвестното разследване не са установени данни за престъпление, няма да има обвинение, въпреки обществената нагласа за обратното. У нас много хора – и политици, и журналисти, и адвокати се изживяват като прокурори – дават смели квалификации още същия ден, настояват за арести… Разбира се, всичко това се прави не въз основа на материалите по делото, което не са виждали, а само заради нечие твърдение или едноминутен репортаж по телевизията. Но същите тези хора не биха искали с подобна лекота да се подходи към тях, ако някой ги обвини. Изобщо, много е лесно да се правиш на прокурор, когато не носиш отговорност на прокурор.
Казахте една много възлова фраза и аз искам да се върнем на нея – „когато въпреки добросъвестното разследване не са установени данни за престъпление“. А когато не е проведено добросъвестно разследване – въпреки настояванията на пострадалия и неговата защита – тогава какво се прави?
Гаранциите срещу недобросъвестно отношение са заложени в закона и се свеждат до инстанционния контрол. Има много примери, в които висшестоящи прокуратури разпореждат образуването на досъдебни производства. Прекратяването на едно производство може да подлежи и на съдебен контрол. Не мисля, че някъде по света са измислени други гаранции.
Заявихте, че според вас проблемът с разследването на полицейското насилие ще се разреши с ново прехвърляне на подсъдността на тези дела на военната прокуратура. Но от друга страна - досега по 26 дела България е осъждана за полицейско насилие и неадекватното му разследване, включително и по времето, когато тези престъпления бяха подсъдни на военната прокуратура.
Какво мислите например за предложението на БХК - подсъдността на тези престъпления да се премести в окръжната прокуратура, за да не влияе толкова силно зависимостта между прокурори и полицаи?
Да, аз смятам, че евентуалната промяна на подсъдността на престъпленията, извършени от полицаи, може да се окаже прагматично решение. Така цивилната прокуратура ще се разтовари от множество дела и те ще преминат в по-слабо натоварената военна прокуратура. Отново ще се изгради прослойка от прокурори, които нямат други професионални контакти с полицията по разследваните дела и същевременно внимателно са изучили спецификата на полицейската дейност, вътрешна нормативна уредба и практики. Тогава по делата за престъпления, извършени от служители на МВР, които изобщо не са само за полицейско насилие, ще има по-бързо и ефективно правораздаване.
Още един аргумент – военните прокуратури са само пет за цялата страна, териториално са отдалечени от голяма част от полицейските служби и това е допълнителна гаранция за тяхната независимост.
Вече имах повод да го кажа – дори в ръководството на прокуратурата няма единно мнение по този въпрос. В предложението на БХК също има сериозно основание и то е сериозна алтернатива на това, което говоря. Всъщност и ние сме правили подобни предложения, но те явно са останали незабелязани. В крайна сметка това е политическо решение, което трябва да бъде взето от НС.
Публичното говорене на прокурорите – май често не успяват да улучат мярката. Прокуратурата говори избирателно – по конкретни дела. От прокурори понякога научаваме предварително кой е престъпник, предварително се изнасят показания от досъдебното производство, прокурори охотно четат СРС(ВДС). Но когато поисках да видя преписката за случая в Горна Оряховица и постановлението на г-н Джамбазов, с което се обявява, че министър Цветанов не е извършил престъпление, се натъкнах на кръгова отбрана, после ми бе казано, че нямам право да чета, защото не съм страна.
Къде е границата?
Публичното говорене на прокурорите е проблем. Когато прокурорите говорят рядко, наблюдателите от неправителствения сектор и медиите правят извода, че институцията се е затворила и отново е станала непрозрачна. Когато прокурорите говорят често, коментарът е, че твърде много говорят. Вероятно не успяваме да намерим точния баланс. Вероятно и изградената ни медийна стратегия трябва да бъде коригирана, ако не създава условия за този баланс. Мислим по това. Принципът трябва да бъде един – нека основно говорят говорителите на прокуратури. Създали сме вътрешна организация те да го правят съгласувано с наблюдаващите прокурори, за да се гарантира, че няма да се навреди на разследването. Самите прокурори трябва да говорят рядко и много внимателно, за да не дават изкуствени основания да се иска отводът им. Разбирам, че журналистите искат да си говорят с наблюдаващия прокурор или още по-добре с главния прокурор, но като правило това не може да стане, просто защото законът не го позволява. В такива случаи съветвам медиите да прочетат чл.чл. 211 и 212 ЗСВ.
Но понякога проблемът идва оттам, че онова, което говорим, и онова, което се отразява, са две коренно различни неща. Преди дни публикувахме доклада за дейността на прокуратурата през 2010 г. С изключение на една публикация, в която имаше точно две изречения, които да посочат един положителен факт, всички публикации отразиха само негативните констатации. При това не си направиха труда да направят свой анализ, а преписаха самокритичните бележки на прокуратурата. Като прочетеш дописките, оставаш с впечатлението, че годишната дейност на прокуратурата е единствено низ от провали и няма нито една положителна тенденция. Предложения на отделни прокуратури в страната, чиито мнения всяка година обобщавам и изпращам на Народното събрание, бяха представени като официални позиции на ръководството на прокуратурата и окачествени като „скандални“.
Така го бяха разбрали и депутатите от правната комисия. Не смятате ли, че някои предложения, които директно противоречат на конституционни принципи и на ЕКПЧ, въобще нямат място в доклада, защото така вие ги легитимирате, а те говорят само за „правния екстремизъм“ на някои прокурори?
В доклада достатъчно ясно пише, че това са предложения на отделни регионални прокуратури, а не на главния прокурор. Тези предложения са факт и въпреки че с много от тях не съм съгласен, нямам друг избор, освен да ги представя на вниманието на НС. Не мога да си представя, че мога да ги цензурирам. А и един отчетен доклад е последното място, в което е редно да полемизирам с колегите по повод едно или друго предложение.
Като ви слушам, установявам, че сте доста огорчен от медиите. Изненадана съм.
Разбирам, че понякога е по-лесно да се пише, отколкото да се чете. Давам си сметка за гъвкавостта на професионалните стандарти в наши дни и за особеностите на българската „редакционна политика“. От години съм наясно, че старомодната обективност не е на особена почит, а прокуратурата и „лично главният прокурор“ са изключително удобни за избиване на комплекси на политици, журналисти и общественици, просто защото се знае, че няма да отвърнат по никакъв начин. Прието е да се смята, че наказателното право и процес са най-простото за разбиране нещо и всеки може да ги коментира професионално - при това, колкото по-малко ги познаваш, толкова по-шумно изказваш мнение. С това съм свикнал.
Когато обаче се подхожда открито преднамерено и пристрастно, с някаква непонятна агресия да се отрази единствено лошото и да се търси скандалът, когато едногодишният труд на колегите се принизи по този начин и нищо постигнато от тях не се отрази дори и с едно изречение, това ни кара да се питаме, какъв е смисълът изобщо да говорим. И все пак ще го правим, но по правилата – нашата работа е да информираме обществото в степента, която законът допуска, а не да участваме в скандали или да създаваме работа за медиите.
Знам, че каквото и да правим, няма да успеем да угодим на всички. И все пак мисля, че ще бъдем единодушни в едно – прокурорската работа не може да бъде изцяло публична. И в този смисъл да отговоря и на въпроса ви по-горе - кой има правото да получи препис от прокурорски акт решава НПК и ние просто спазваме закона.
Случаят „Горна Оряховица“ обаче продължава да се поставя като емблематичен. Вероятно ще откажете да го коментирате, но има един детайл, който е по-скоро статистика - по всеобщо мнение лекарските грешки много трудно пробиват път в прокуратурата, но ето че след скандала с подслушванията в местната болница, ако не се лъжа, вече има три производства за лекарски грешки там. Все за стари истории. Случайно ли е това?
Проблемът с „лекарските грешки“ е сериозен. Ние сме го обсъждали и с ръководството на БЛС, и с ръководството на агенцията за медицински одит. Тези дела на практика се решават от експертизите и тяхното забавяне в никакъв случай не е пряка отговорност на прокуратурата. Убеден съм, че когато заключението на назначената експертиза постъпи в прокуратурата, колегите бързо ще се произнесат. А иначе, ако си направите труда да проверите датите, на които са започнали цитираните от Вас производства, ще видите, че те предхождат известния на всички случай в Горна Оряховица. Дали е случайно, оставам на Вас да прецените. Дано не ни заподозрете, че преди години сме образували тези дела в очакване на трагичния случай отпреди няколко месеца.
Именно – преди години. По-подходящото определение за тези дела е „реанимирани“, не смятате ли?
Не знам какво значи реанимирани. Такова понятие НПК не използва. Това просто са били дела, по които разследването не е било приключило.
Злоупотребява ли се с исканията за ползване на специални разузнавателни средства, г-н главен прокурор? Един болен въпрос за нашето общество, отговорите на който като че ли са еднозначни.
Докладът, който внесох в НС за дейността на прокуратурата, ясно показва, че ефективността на СРС не е голяма. Аз не зная много или малко се подслушва – зная само, че системата на СДОТО има определен капацитет, и ако той се надвиши, информацията ще закъснява все повече и ще има съкратен вид, което я прави неизползваема за целите на процеса. След скандалите от последните месеци съм оптимист, че проблемите са набелязани и те ще получат съответното законодателно решение. Разбирам, че има усещането за забавяне, но не бива да се забравя, че това се сериозни неща и те трябва да бъдат внимателно премислени. Иначе все се старая да напомня, че макар СРС да са изключително важен способ за събиране на доказателства, те трябва да бъдат прилагани пестеливо и само в случаите, когато съответните данни не могат да бъдат събрани по друг начин.
В средата на м. г. исканията за достъп до трафични данни се увеличиха главоломно след ваша инструкция до прокурорите в страната, че тези искания не подлежат на съдебен контрол и органите на досъдебното производство могат да си ги получават направо. Тази ваша инструкция е много критикувана, особено с оглед на резултата.
Чувствам се истински глупаво, когато трябва да се оправдавам за спазването на закона. Всеки, който прочете заедно чл. 250б от Закона за електронните съобщения и чл. 159 НПК, ще си отговори сам на въпроса, дали е необходим съдебен контрол върху искането на прокурора за предоставяне на графични данни. Разбира се, да се чете е далеч по-скучно занимание от търсенето на скандали. А когато има нова правна уредба на някой елемент от прокурорската дейност, е напълно обичайно това да се посочи на прокурорите, за да не допускат грешки. В конкретния случай указанията, които подписах, бяха в отговор на молба на председателя на Софийския районен съд г-н Красимир Влахов.
/в карето отдолу/
Поискахте от КС да обяви за противоконституционен чл. 100 от Правилника на Народното събрание, така че депутатите да не могат да искат материали, които са следствена тайна. По този повод адвокати напомниха, че България е парламентарна, а не прокурорска република, че повечето от разследващите органи са в изпълнителната власт, не са независими и подлежат на парламентарен контрол, а в крайна сметка следствената тайна цели главно да запази в тайна някои действия от обвиняемия, не от парламента. Как бихте отговорили на това?
Изненадан бях от реакциите по този повод. В моето искане се видя заговор срещу правовата държава, целящ да направи прокуратурата безотговорна, видя се опасност в самия факт, че съм се обърнал към КС. Трудно ми е да си представя в какво е опасността да поискаш произнасянето на единствения орган, който може да дава заключения за противоконституционност. А най-малко аз се нуждая от припомняне, че България е парламентарна, а не прокурорска република. Разбира се, давам си сметка, че у нас хиляди хора разбират повече от конституционно право от самия КС. Техните мнения щедро бяха отразени от медиите, които иначе пропуснаха незначителния факт, че например пленумът на ВКС изцяло подкрепи мотивите ми в своето становище. ВКС няма значение – по-важното е, че специалистите вече са се произнесли и са разкрили заговора срещу демокрацията. Аз, като дисциплиниран човек, просто ще изчакам решението на КС и ще го приема такова, каквото е. Само ще припомня, че чл. 198 НПК постановява, че не органите на досъдебното производство, а единствено и само прокурорът може да разгласи материали по разследването. Следователно не става дума за парламентарен контрол върху органи на изпълнителна власт, а за парламентарен контрол върху прокурора. Ако някой пледира за поставянето на прокуратурата под политически контрол, нека да го каже направо. Няма нужда от лицемерие.
Вашата прогноза за спецсъда и спецпрокуратурата – ще проработят ли те и с какво закъснение. Заявихте, че някои състави трябва да отпаднат от подсъдността на този съд, кои са те? Какви други промени бихте препоръчали?
Не мога да кажа дали ще проработят. Не са довършени изборите за съдии, прокурори и следователи. Не знаем дали резултатите от конкурсите няма да бъдат обжалвани. Не съм убеден, че ремонтните работи ще завършат навреме, макар да се надявам това да се случи. Надявам се и в подсъдността на тези специализирани структури да отпаднат някои текстове и да остане само организираната престъпна дейност. Надявам се и ВСС да осъзнае, че натовареността на съдии и прокурори в новите структури не е идентична и че прокурорите имат значително повече работа – по преписки, по дела, които биват прекратени или спрени. Това вероятно ще наложи увеличаване на техния брой – може би не веднага, но когато се очертае целият обем на работата. Имам уверенията на ръководството на МВР, че ще бъдат взети мерки за осигуряване на необходимия брой разследващи полицаи и ще бъдат направени съответните промени в ГДБОП, които да гарантират, че специализираните прокуратури ще имат необходимото оперативно осигуряване. Надявам се в близко бъдеще да бъдат решени и въпросите, свързани със следствените арести в София, които ще трябва да поемат значително ново натоварване. Също така се надявам, че ако не се намери решение на тези проблеми до август т. г., НС ще прояви гъвкавост и ще отложи старта на специализираните съдилища и прокуратури. Предстои да видим.
Прокурорите се оплакват от прекомерна натовареност, в същото време България продължава да е първенец по брой на прокурори на глава от населението. Как ще се реши това противоречие?
Доста хора се упражняват в остроумие за броя на прокурорите, но никой от тях не се е замислил каква реална работа вършат те. Нека приведа само някои данни, защото никой не им обърна внимание в нашия годишен доклад. През 2010 г. всеки от 1200-те работещите в първоинстанционните прокуратури колеги е наблюдавал средно по 180 дела, произнесъл се е по над 280 преписки, спрял е около 520 дела, прекратил е по давност 76 дела и е участвал в 140 съдебни заседания. Тук не отчитам изобщо участието в административни дела. Сама преценете колко работни дни има в една година. Ако тази натовареност ви се струва малка, можем отново да се замислим много ли са прокурорите.
Смятате ли, че „епохата Филчев“ получи адекватна оценка - в обществото и в прокуратурата? Като че ли имаше очакване за по-ясно и категорично разграничаване на „лошите“ и „добрите“, по-ясно артикулиране на грешките и нарушенията, по-ясно възстановяване на принципи и позиции, дори и наказателни производства. Това не продължава ли да тегне върху прокуратурата?
Не мога да се произнасям по епохи и да им давам морални оценки. Още по-малко съм любител на емоционалното лепене на етикети на добри и лоши. Все пак си мисля, че прокуратурата днес е малко по-различна отпреди 5-6 години, и това ми стига.
Г-н Велчев, сигурно ви се е случвало в последно време да чувате оценки за прокуратурата и за вашето поведение като главен прокурор, че е прекалено меко, услужливо, и че тази институция се обезличава.
Вече почти шест години съм в публичното пространство и през цялото това време нито веднъж не съм си позволявал да коментирам съдебни решения, да критикувам други институции, да влизам в полемика с политици. Въздържал съм се въпреки многото поводи за обратното и не защото ми липсва елементарно красноречие, а заради разбирането, че когато носиш голяма отговорност, нямаш никакво право на емоционални реакции. Ако имам критики към изпълнителната власт просто търся разговор със съответния министър или с премиера и им казвам открито какво мисля. Струва ми се, че това е начинът да се решават проблемите. Не мога обаче да не посоча още една особеност на българския публичен живот – всички наблюдатели и медии са външно единодушни, че нападките между институциите са нещо лошо и те рушат държавността. От друга страна, когато прокуратурата съзнателно не участва в публични войни, това също е укоримо и неправилно. Може би има някаква логика в тази позиция, но поне на мен тя ми убягва.
Каква бихте искали да е оценката за вашия мандат?
Не съм се замислял за това. Дори и не разчитам на особено обективна оценка. Все още е в сила митът, че всичко зависи от главния прокурор, и ако нещо не се променя със светкавична скорост, вината е негова. Иска ми се моят приемник да бъде натоварен с по-реалистични очаквания.
|
През юни м. г. председателят на Софийския районен съд (СРС) Красимир Влахов писмено сезира главния прокурор Борис Велчев с искане да даде на прокурорите и разследващите органи задължителни указания, според които при образувано досъдебно призводство не се прилага специалната процедура в Закона за електронните съобщения (ЗЕС) за съдебен контрол при даване на разрешения за достъп до трафични данни (по чл.250а, ал.1 ЗЕС). Според съдия Влахов, след промените в ЗЕС, в сила от 10 май м. г., СРС е сезиран със стотици искания за предоставяне на достъп до трафични данни, направени от органите на досъдебното производство в рамките на вече образувани такива производства. „Както аз, така и моите колеги от СРС считаме обаче, че в тази хипотеза е приложима изричната разпоредба на чл.250в, ал.4 ЗЕС, според която за нуждите на наказателното производство данните по чл.250а, ал.1 се предоставят на съда и на органите на досъдебното производство при условията и по реда на НПК. В този смисъл чл.159, ал.1 НПК предвижда, че по искане на органите на досъдебното производство всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани са длъжни да запазят и предадат намиращите се у тях предмети, книжа, компютърни информационни данни, вкл. за трафика, които могат да имат значение за делото. Оттук недвусмислено следва, че в рамките на вече образувано досъдебно производство не е необходимо разрешение на председателя на районния съд за достъп до данните по чл.250а, ал.1 ЗЕС - съответният орган разполага с правомощието направо да изиска съответната информация от телефонния оператор или доставчик на интернет услуги, което несъмнено е в интерес и на разследването с оглед спестяването на време за получаване на съдебно разрешение“, пише в писмото на съдия Влахов. Според него председателите на районите съдилища са компетентни да се произнасят за достъпа до трафични данни само когато искането е от някой от изчерпателно изброените в чл.250б, ал.1 ЗЕС ръководители на: поделенията на ДАНС; Главна дирекция „Криминална полиция“, ГДБОП и териториалните й звена, Главна дирекция „Охранителна полиция“, Главна дирекция „Гранична полиция“, дирекция „Вътрешна сигурност“, СДВР, областните дирекции на МВР, службите „Военна информация“ и „Военна полиция“ към министъра на отбраната; Националната разузнавателна служба. Според годишния доклад на парламентарната подкомисия за контрол и наблюдение на процедурите по използване на СРС и на достъпа до трафични данни, от 10 май 2010 г. до края на м. г. по реда на чл. 159 от НПК – без съдебно разрешение, са поискани 29 688 достъпа до трафични данни, отказите са около 1000. За цялата 2010 г. разрешенията, издадени от съда, са общо 21 605, отказани – 378. |