Изказване на Борислав Цеков, д-р по Конституционно право, пред международната конференция “Съдебна реформа. Специализирано правосъдие ( 9.12.2021 г.), в което се проследява за еволюцията на конституционната уредба на съдебната власт в периода след 1991 г.
Темата за съдебната реформа неизменно се свързва през последните години с необходимост от конституционни промени. От приетите досега пет пакета от промени в основния закон, преобладаващата част са свързани именно със съдебната власт.
Няма да се спирам на хронологията им, а на централния въпрос от гледище на конституционализма – за механизма за конституционна промяна, рамкиран от онова известно решение на Конституционния съд от 2003 г., което постанови, че промяна в съотношението, структурата и правомощията на висшите конституционни органи, в т.ч. от съдебната власт, са елемент от формата на държавно управление и следователно промените в тях са в изключителната компетентност на Великото народно събрание (ВНС).
И в това има съвсем ясна конституционна логика. Когато се прави промяна в конституцията – това е в компетентността на учредената власт, или както често я наричаме – „обикновено народно събрание“.
Но когато става дума за промяна на конституцията, т.е. на нейните фундаменти, на закрепеното съотношение между властите, това естествено е в изключителната компетентност на онова, което в съвременната конституционна теория наричаме - производната учредителна власт, в нашия случай това е ВНС.
Днес се чуват се гласове, и на политическо равнище и в обществените дискусии, по-малко в академичната общност на конституционалистите, че това решение на КС от 2003 г. било конюнктурно, прекомерно разширително и се явявало основна пречка за една по-дълбока конституционна ревизия, която пречка, казват, трябвало да се преодолее с едно ново тълкуване на КС, по-стеснително, което да отвори пътя за по-дълбоки промени без свикване на ВНС.
Застъпвам категоричното становище, че подобен възглед е преди всичко политически и няма опора във философията, принципите и нормите на действащата ни Конституция. И още по-малко Конституционният съд може да дописва тази философия в друга посока. В какво се състои тя - философията на Конституцията, мотивираща това по-обемно съдържание на понятието форма на държавно управление?
Действащата конституция, цялостната институционална конструкция, която урежда, е изградена върху концепцията, че в едно поляризирано общество, каквото е българското през последните десетилетия, радикални промени могат да се правят само по пътя на широкото съгласие, а не според капризите на политическата конюнктура и вижданията на това или онова временно парламентарно мнозинство.
В този смисъл включването на съотношението на властите в обхвата на понятието за форма на държавно управление напълно съответства на оригиналния смисъл и съдържание, заложени в конституцията. При приемането й водещият мотив на нашия конституционен законодател тогава за всички фактори - обществени, експертни, политически, беше максимално отдалечаване на институционалния модел, включително на съдебната власт, от модела на стария режим, при който нямаше разделение на властите, а съдебната власт и органите по сигурността бяха във висока степен идеологизирани и подчинени на еднопартийнния монопол върху властта.
Тъкмо лошият спомен от това време и страховете от възможна реставрация, накараха нашия конституционен законодател да потърси модел, който не просто гарантира скъсване с тези практики, но и изгражда солидна преграда между съдебната власт от една страна, и изпълнителната и законодателната, от друга. По онова време имаше безпрекословно съгласие, че съдебната власт трябва да е абсолютно независима, а прокуратурата трябва да е съставна част от съдебната власт, именно за да се гарантира в най-висока степен нейната независимост.
Свидетелство за тази консенсусна философия беше и това, че във ВНС бяха внесени 16 проекта за конституция – от партии като БСДП, БЗНС, БЗНС “Никола Петков”, Радикал-демократическата партия, а също и индивидуални проекти от граждани, най-вече от български емигранти.
И всички те се опираха на два фундамента – парламентарно управление и стриктно отделяне на съдебната власт, в т.ч. на прокуратурата от изпълнителната и законодателната власт. Такъв беше духът на времето, zeitgeist, както често се казва. И именно този дух е въплътен в понятието форма на държавно управление, което, пак подчертавам, правилно е дешифрирано от Конституционния съд в решението от 2003 г.
Но има нещо, за което трябва да си даваме ясна сметка. Действащата конституция, конституцията от юли 1991 г., има изключително висока степен на политическа легитимност, с каквато за съжаление, последвалите парламенти не разполагат. Ще припомня само един исторически факт - изборите за VII ВНС преминаха при изключително висока избирателна активност – гласуваха 90,76% от общия брой на гласоподаватели в страната. То бе избрано в резултат на консенсуса в Националната кръгла маса. С други думи имаме един основен закон, приет с подкрепата на огромната част от националната общност.
И още нещо - тази конституция не е хрумване на тази или онази партия, а зад нея стои широк политически консенсус, формиран първоначално на Националната кръгла маса, а после и в рамките на широко представителното VII ВНС.
Не само БСП, като най-голяма парламентарна група тогава, подкрепи приемането й, направи го и огромната част от опозицията. Този консенсус не беше накърнен от по-сетнешното отделяне на една малка част – само около една пета от тогавашния парламентарен съюз на опозицията, прословутите “39 депутати”, които се противопоставиха на приемането на Конституцията.
Що се отнася до претенциите днес за някакво изначално “несъвършенство” на Конституцията, ще припомня само, че тя не е някакво наше локално творение на онази бележита Конституционна комисия от 57 народни представители, но тя беше консултирана в онова време с водещите имена на европейския и на американския конституционализъм, сред които Морис Дюверже, Хуан Линц, Робер Бадентер - учени, чиито трудове в областта на конституционната и политическа теория и практика имат христоматиен характер. Всички подкрепяха заложения баланс между властите и стриктното отделяне на прокуратурата от изпълнителната и законодателната власт. Даже бележитият Морис Дюверже, когато приемаше почетната титла “Доктор хонорис кауза” през 1993 г. в Софийския университет изтъкна в речта си, че Конституцията от юли 1991 г. е израз на “конституционната мъдрост” на българския народ и я вижда като модел за конституциите в Източна Европа.
Казвайки всичко това, съвсем не застъпвам позицията, че Конституцията от юли 1991 г. е “свещена крава”, която не подлежи на дълбока промяна. Но такава промяна би била възможна и заедно с това устойчива, не по пътя на някакви нови конюнктурни тълкувания и промени, гласувани от едва скърпени парламентарни мнозинства, а само чрез търпеливо и всеобхватно усилие за постигане на широко съгласие в обществото. Едва тогава може да настъпи онова, което в теорията се нарича “конституционен момент” – онова триединство на осъзнатата обществена необходимост, продуктивната политическа дискусия и широкото парламентарно съгласие за една конституционна промяна.