Лиа Лазариди е ученичка от 11 клас от Езикова гимназия "Иван Вазов" в гр. Пловдив. Тя спечели поощрителна награда от конкурса за ученическо есе на Апелативна прокуратура-Пловдив на тема - "Конституцията - моите права, които ценя и знам". Лиа бе наградена с грамота и Конституция от апелативния прокурор Иван Даскалов в Деня на отворените врати на 16 април 2019 г. и прочете своето есе пред гостите и съученици.
Лиа Лазариди е ученичка от 11 клас от Езикова гимназия "Иван Вазов" в гр. Пловдив. Тя спечели поощрителна награда от конкурса за ученическо есе на Апелативна прокуратура-Пловдив на тема - "Конституцията - моите права, които ценя и знам". Лиа бе наградена с грамота и Конституция от апелативния прокурор Иван Даскалов в Деня на отворените врати на 16 април 2019 г. и прочете своето есе пред гостите и съученици.
Есето на Лиа
По същия начин, по който изкуството е отражение на духовните ценности на един народ, конституцията пък е огледало на обществените. Европейското и световното общество векове наред са се борели да извоюват определен вид права и не мислите ли, че човечеството е извървяло твърде дълъг път, за да има и днес хора, които заявяват : ,,защо да се боря за правата си, като така или иначе системата лъже всички”? Ако споделяте това становище, любезно ви моля да ме придружите през следващите редове. Кой знае, може и да имам какво да кажа по въпроса.
Какво е конституцията всъщност? Тя е основният закон на държавата, в който залягат принципите на управление и отношенията между държавата и гражданите. Дотук добре, звучи обнадеждаващо; значи дори когато се почувстваме безполезни за обществото и не на мястото си, просто трябва да си припомним, че там някъде има един документ, който гарантира основните ни права и свободи – а именно на живот, лична свобода, собственост, неприкосновеност на кореспонденцията, свобода на съвестта, мисълта, вероизповеданието, сдружаването, право на труд, образование, здравословна среда и защита. Предполагам, че изчетохте изброеното дотук на един дъх. След като отмине първоначалният ефект на възторга, нека разгледаме по какъв начин се възползваме от всяко едно от тези права в ежедневието си.
Да започнем с най-очевидния пример. Самият факт, че в момента четете този есеподобен текст, включва поне 4 права за вас или мен: на първо място правото на личен живот, защото, предполагам, в момента нито държавата, нито нейни представители се намесват по някакъв начин във вашата дейност (четенето), на второ място – правото на мисълта и словото, което съм упражнила аз, пишейки това, на трето – правото на неприкосновена кореспонденция, благодарение на което тези редове са изпратени и достигнали до вас благополучно, и не на последно място – правото на образование, което вече 11 години щастливо упражнявам и благодарение на което днес мога да изкажа своите мисли по темата . Колко много права за нещо на пръв поглед толкова обикновено, нали? Ще останете изненадани колко тривиални дейности са всъщност плод на нашето несъзнателно правоприлагане. Всичко е въпрос на интерпретация.
И оттук следва да си зададем въпроса: какво ни пречи да гледаме на правата си като на необходими и насъщни? Свикнали сме да се сещаме за тях чак когато са нарушени или става въпрос за някакво парично обезщетение, с риск да прозвуча цинична. Незачитането на правата ни от самите нас е причината за раздразненото ни чувство за справедливост в повечето случаи и напълно погрешното убеждение, че ,,щом не мога да го пипна, значи не съществува”, ни превръща в лесно манипулируеми от властта и медиите хора. Мислим си, че като застраховаме дома, колата и крайниците си, вече сме в безопасност и дори най-голямата загуба може да бъде преглътната, докато не дойде моментът, в който губим точно това невидимо и при все това необозримо усещане, наречено човешко достойнство. И то може да ни бъде гарантирано, без да се налага да заплащаме за него; достатъчно е едно малко по-задълбочено познаване на нашата макар и несъвършена Конституция и смятам, че никой не е дотолкова зает, че да не може да отдели по пет минути на ден в продължение на седмица, за да се запознае с онези десет глави, които вече 28 години светят като ореол над нашите глави и тези на родителите ни.
От друга страна, за неестественото ни възприемане на нашите права допринася и фактът, че често считаме правната наука за крайно субективна и лишена от всякаква конкретика, което само по себе си разбунва духовете и напряга и без това изтормозените ни човешки, следователно до известна степен ограничени, съзнания. Но не, тя нито е откъсната от реалността, нито има за цел да ни обърква допълнително. Преди да очакваме държавата да изпълни задълженията си към нас, защо не опитаме ние да приложим същите духовни норми в общуването с близките си? Вярвам, че не представлява такава трудност за нас да зачитаме нечие право на живот, като не го убиваме, както и да уважаваме неприкосновеността на нечий личен живот, като не го преследваме и не посягаме върху неговата чест. Все пак го правим всеки ден, без да осъзнаваме. Изводът от тези редове: членовете от Конституцията прилагайте пред съдебните органи, а залягащите в нея морални принципи – в ежедневното си общуване с хората около вас.
В навечерието на 140-тата годишнина от създаването на първата българска конституция, Търновската, ще ѝ отдадем необходимата почит, като направим кратка съпоставка между нея и настоящата. Главното, което се набива на очи в текста от 1879 г., е фактът, че в него първите 11 глави узаконяват преди всичко княжеската власт, престолонаследничеството и държавните имоти, докато понятието гражданете се появява едва в XII глава. За сравнение, в Конституцията от 1991 г. още в глава втора залягат основните права и задължения на гражданите, което е красноречив пример как за почти век и половина властта е излязла от пределите на княжеския двор и е отишла в ръцете на народа (или поне де юре).
В тази привидна формалност можем да търсим и отговор на въпроса: ,,Какво се е променило за 140 години?”. Налице е нашият преход към общество, където демокрацията да царува в буквалното си значение – власт на народа, общество, вече готово да приеме и наднационални ценности, каквито са европейските. И тук идва последният въпрос, чийто отговор ще оставя на вас. Променил се е законът, а ние променихме ли се?